Опорна клонка или змия

Преди десет години бях на екскурзия в Турция. В един от дните посетихме чудесен аква парк, който беше наистина огромен и предлагаше всякакви развлечения. Макар да не съм фен на водата, тъй като не мога да плувам, реших да се кача на най-страшната пързалка (където повечето се осмеляваха само да гледат отстрани), тъй като винаги пък съм била импулсивна и смела. Внимание, пързалката беше метри висока и се наричаше…. „Центрофугата”. Мдам, бързо съжалих, че съм се пуснала, но докато се усетя, вече се въртях в сякаш безкрайните тунели, които, имах чувството, че си играят не само с тялото ми, но и с вътрешностите ми. Поемането на въздух беше също каприз. След няколко минути „нещото” ме „изплю” в басейн с вода, където предвидливо чакаше спасител, който е наясно, че след такова премеждие, силно наподобаващо направата на айран, няма как да излезеш от водата „вменяем”. Та това скъпи читатели бе „Центрофугата”. Както можете да си представите, веднъж щом излязох от нея, единствената ми мисъл бе „Господи ! Никога вече!!!”.

Десет години по-късно се сещам за тази пързалка отново…. Колко наивно от моя страна е било да мисля, че мога да избегна „Центрофугата”. Нима живота не те сдъвква постоянно и изплюва именно като нея? Невменяем и залитащ всеки път, не разбиращ какво ти е дошло до главата… отново! И как се сетих за нея ли, какво ми стори животът този път? Оказа се, че клонката, за която съм се държала, в последствие се оказа змия… Случвало се е и на вас, нали ? Поне веднъж ? Приятел, на когото силно сте вярвали, дори сляпо, накрая да не оправдае доверието ви. Болката е несравнима и за съжаление, при нея няма срок на годност. Боли и ще продължи да боли. Ако не самата болка, то поне урокът от нея. И така трябва да бъде, разбира се. Нали това е идеята на „Центрофугата”, като излезеш от нея да се изтупаш и да си кажеш „Никога повече!”. Е, вероятно някога пак ще се доверим на някого, но е достатъчно да сме си взели поука, било тя и малка. Но най-важната поука, която аз си взех, всъщност бяха няколко, но най –вече бе тази, да не се доверявам сляпо на никого, дори на себе си ! Защото когато човек започне да се доверява сляпо на себе си, доверява оценката си за хората само на своя нюх, а той, за съжаление, не е безгрешен. Приятелството е хубаво нещо, но проверката си остава висша форма на доверие. За това, колкото и да харесвате някого, всеки път преди да се „опрете” на него, проверявайте го. От опит глава не боли. Но от предателството напротив и то не само главата. Боли и то много, боли, и то всичко. И тогава именно, в „час пик” на болката си стигнах и до друг извод. Именно в този най-тъмен момент, най-болезнен, когато се молиш болката да спре и проблема да изчезне, осъзнаваш,че се молиш за грешното. Молете се да имате повече причини за щастие, дори и в моментите на болка, защото проблемите няма да свършат никога и болката ще ги съпровожда всякога. Това не е наказание към вас, това е част от живота ,дори благословия. Защото всеки един практически урок отгоре, струва сто пъти по-скъпо от който и да е теоретически съвет, пък било то даден ни от Буда, Далай Лама, майка Тереза, или който и да е. А болката е- за да го запомним. За това, не се молете проблемите да престанат, молете се когато най-много ви боли да ви се изпратят поводи за щастие. И си вземете поука от случката. Няма значение кой прав, кой крив, кой жертва. Винаги си взимайте поука. Защото в живота всяка горчилка ни се изпраща, за да научим нещо. И, ако ние не научим нищо, а забравим за нея щом престане да ни боли…. то тя пак ще ни се случи. Може да е след години, но ще се случи… и така, докато не научим урока, който се иска от нас. Но в крайна сметка си заслужава. Най-добрият учител е живота, защото след всеки добре научен урок ни дава награда. Някои го наричат „Утро”.

Ел Елsunrise(1)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

(Антиспам филтър) Колко е: