За осата и прозореца

11651046_373054169559787_1091137564_nПочиствайки вчера апартамента си чух нервно жужене. Беше оса, разбира се, която, макар че всички прозорци бяха широко отворени, тя продължаваше да се блъска в стъклото на един от тях, сякаш опитвайки се да го пробие за да излезе навън. „Какво глупаво насекомо”- помислих си веднага аз и се намръщих. После малко се вцепених от собствената си глупост. А ние хората не сме ли също толкова глупави, колкото тази оса ? Не сме ли едни роботи, които постоянно се блъскат в рамка, създадена от тях самите, наричайки я „мироглед” и неспособни да видят или опитат от друго? Чисто психически неспособни, макар че, очевидно, психиката понякога ни прави и физически неспособни, най- вече- слепи. Питам се, какво ли би се случило, ако понякога хванем различен автобус, от този, който всъщност сме чакали? Както ще стане, ако в петък вечер излезем с  паспорт в чантата си и даже го използваме? Както ще стане, ако почнем да контактуваме с различни хора от тези, с които по принцип общуваме, които или донякъде си приличат, или на отделни групички са напълно идентични? Казват, че животът е познание, но ползваме ли познанието ? Защо се раждаме със страх и колебание и дори умираме с тях ? Мисля си, че има такава група от хора, един голям процент от населението на Земята всъщност, които отлично осъзнават, че живота им върви по релси- обучение, брак, семейство и въпреки това, те не само го избират, но и се чувстват комфортно. Това е така, защото така се чувстват безопасно. Има все пак и от другите- от авантюристите, от смелите, от действително живеещите. Те пътуват, те опитват нови неща, те не се страхуват, те се качват на непознати автобуси, само и само да разберат на къде отиват. Не питат предварително…. защото така е по- забавно… Човек или се ражда като тях или никога не бива така. Понякога, за нас обикновените, дори е приключение само да ги наблюдаваме. Но дори и за това трябва да излезем от рамката. Аз съм от последната група. Не съм по релсите, но съм по течението. Цял живот съм била така- като дънер. Дънер, който водата носи, дънер без посока, който водата удря ту в левия, ту в десния бряг, ту дави, ту го извисява над нея. Няма релси, няма път, няма посока. Не ме е страх да планирам, страх ме е от всичко, което може да бъде планирано. Именно като при хората по релсите. Но пък ме е страх от всичко останало- грешен автобус, пътуване със себе си, нови познанства. Ако бях оса, вероятно нямаше да се мъча да пробия стъклото, а щях да съм такава, която вятарът носи и тя се оставя, макар това да е само пролетен бриз и с едно размахване на крилете да е способна да промени посоката си… Като цяло, от която и група да е човек, дори такава, която не съм опоменала…. рамките никога не са добра идея… никога. Понякога дори една добра книга би могла да ги пречупи, стига на човек да му стигне любознанието да я отвори. Не любознанието към литературата, съвсем не…просто това към живота. Може би точно заради него живеем в постоянен страх. Ние се раждаме с него, но какво знаем за живота ?- Нищо. А от какво се плаши човекът най-много?- от непознатото. Раждаме се без да разбираме живота и често си мисля, че умирайки го разбираме дори още по- малко. Този пуст страх, така дълбоко заседнал у човешката душа. Хората винаги правят по-лесните избори в живота. Някои ще кажат “о, каква рационалност!”-  Не, това не е рационалност, това е страхливост. Често избират тесния път пред широкото шосе именно от страхливост, пък макар и там да могат цял живот да карат само колело…. В крайна сметка истината е такава, действително най-беден е този, чието въображение е най-близко до реалността. Някои хора не виждат рамката на прозореца никога, някои я виждат, но с нея се чувстват комфортно, други хора са рамка за някои хора, а някои избягват всякакви рамки, най-вече в търсене на себе си… те са вероятно единствените, които не се страхуват, че могат да се отвратят, ако открият истинското си „Аз” !

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

(Антиспам филтър) Колко е: